Смъртта е оправдание за всичко

Смъртта е оправдание за всичко, Bulgaria, 2015

Двайсет и двегодишната Ирина страда от тежко заболяване и постоянният страх от смъртта я кара да живее дръзко, дори безразсъдно. Сянката, скрила бъдещето й, я тласка да търси смисъла на съществуването на причудливи места. При поредната й необмислена авантюра случайността я среща с изоставения в дом „Майка и дете” Вълко, който я защитава в опасна ситуация.

Описание

Решена да му помогне, тя убеждава родителите си да го осиновят, а няколко месеца по-късно той й признава, че е влюбен в нея. Странното й приятелство с момчето, което като че идва от друг свят, преобръща представите й, възвръща волята й да се бори с трудностите и й дава нови сили да продължи напред. Светлината и мракът, доброто и злото, надеждата и отчаянието са винаги заедно, но може би тъкмо в това е очарованието на живота.

Рецензии

За написването на романа „Смъртта е оправдание за всичко”

Питали са ме как се появяват сюжетите. И аз самата съм се питала. Не винаги мога да обясня, но за този роман имам отговор. Историята се оформи след като се върнах от фестивала за дебютна литература “Южна пролет”, където участвах с първата си книга – сборника с фантастични разкази „Снежните пясъци на Хира”.

Идеята първоначално ме стресна, затова няколко дни си повтарях: “Не, това няма да го пиша! Няма!”. С течение на времето хрумванията или избледняват и губят очарованието си, или набират сила и стават неизбежни. Повечето идеи са от първия тип, но тази беше от втория – след десетина дни започнах. Имах усещането, че все още не е дошло времето да пиша за такива събития, нито пък обкръжението ми е подготвено да ги прочете. Това беше първият файл, на който сложих парола за достъп – не че някой би ровил в компютъра ми, но имах нужда да поставя символична преграда.

Мислех, че от всичко можеше да излезе само фрагмент с интересни размисли. Историята обаче се оказа по-жизнена и текстът се оформи в почти окончателен вид само за 83 дни. Въпреки че работех на четири часа и трябваше да уча за държавен изпит, не изгубих интерес и не изоставих книгата, докато не стигнах до финала.

Как започна всичко?

По време на “Южна пролет” нямах представа за предстоящата поява на романа, но в същността му са залегнали два факта, които ме съпътстваха в Хасково. Не са кой знае колко любопитни събития, тогава аз самата не се замислих над тях. Без да си давах сметка обаче, тези обстоятелства – защото те дори не са случки, а по-скоро фон – силно ми повлияха.

Първият факт беше свързан с участниците. Поетите бяха повече от белетристите и с много дори не се запознах. По време на публичните четения дълбоко ме смути, че трима от авторите не бяха живи. Облечена в черно, майката на един от тях – мъж на около четиридесет години – беше дошла вместо него. Една от починалите поетеси пък беше младо момиче и издателят й веднъж помоли друга участничка да прочете нейни неща. На снимките изглеждаше симпатична. Аз бях на двайсет и четири, а тя беше умряла по-млада от мен.

Идеята, че някой се опитваше чрез фестивала да “съживи” тези хора, като припомня творчеството им, беше трогателна, но ме караше да се чувствам неловко. Присъствието им беше призрачно и ми беше неудобно, че бях жива и се забавлявах, а те не можеха. Имаше конкурс, но те не бяха наравно с нас. Независимо дали произведенията им бяха гениални или посредствени, към някой, който си е отишъл от този свят, не можеш да бъдеш критичен или напълно обективен.

Прибрах се вкъщи и ме глождеше любопитство. Порових в Интернет, за да науча повече за хубавата поетеса, която не беше на фестивала, нито на Земята, сред хората. Очаквах да е жертва на злополука или катастрофа, предположих дори, че нищо нямаше да намеря. Истината беше друга.

Тя бе страдала от генетично заболяване. Болните от него на запад умират трийсетинагодишни, а у нас в тийнейджърска възраст… ако имат късмет. Четох за живота на други като нея, за безнадеждната борба с институциите и природата. Медицинската страна обаче не ме интересуваше, аз бях поразена от психологическата.

Значи тя е знаела! Прекарала е живота си по болници с непрекъснати процедури, лекарства, напразни надежди. Знаела е… Знаела е, че няма да изгради професионална кариера, няма да има съпруг, деца и внуци, няма да направи околсветско пътешествие… Дори съвсем незначителни неща са били недостъпни! Чудех се какво ли е да си на мястото на такъв човек. Не знам. Никога няма да разбера. Невъзможно е някой от нас, “нормалните”, да го проумее. Дори да се разболее от фатално заболяване, няма да е същото. Тя е била болна винаги, винаги е знаела… Кога ли са й казали? Как ли го е приела? Дали е искала да преживее всичко по-бързо, за да не го пропусне? Или се е опитвала да забрави болестта и да бъде като останалите? В страх ли е живяла, или в надежда? От какво се е плашела, кое й е давало сили?

Не знам отговорите, отказах се да ги търся. Моята героиня няма нищо общо с това момиче. Приликата се изчерпва с идеята за неизбежната приближаваща смърт. Описах нещата така, както ги видях в съзнанието си, без да търся връзка с реални факти и събития. Опитах се да погледна не от страната на човешката трагедия, а в контекста на ежедневието. Всеки факт, макар и ужасяващ, с който се събуждаш години наред, добива смисъл на рутина, престава да те разтреперва. Никой не може да живее, треперейки непрекъснато.

Това беше първоначалният замисъл: да споделя разсъжденията си, но най-вече размислите си за живота, а не за смъртта. Тогава внезапно в романа се намеси още един герой. Вмъкна се като елемент от обстановката и аз му позволих да остане. Само че той не можеше да стои кротко – появата му не само не разреши проблемите на младото момиче, ами създаде нови. Той завъртя действието около себе си, присъствието му се превърна в основен фактор. Неусетно историята стана толкова негова, колкото и на героинята. Даже в някакъв смисъл – повече негова, отколкото нейна. Погледите им се срещнаха още на първата страница и той преобърна живота й, колкото и банално да звучи това. Тя не остана загледана егоцентрично в себе си, а гледната й точка се насочи през собствените й проблеми към него и към света. Този герой влезе в историята и аз не си задавах въпроса защо. Месеци след като романът беше написан, разбрах откъде се появи той. Пак от “Южна пролет”.

По време на фестивала имаше базар на гостуващи издателства, а на една сергия бяха наредени дебютните книги на участниците. Продаваше ги мургав младеж, при вида на който направих асоциация с ромския етнос. Съдя по външни физически белези и по говора, но може да греша – да е от смесен произход, с родители чужденци или просто човек с по-мургава кожа и по-особено излъчване. Няма значение, тогава аз останах с такова впечатление. Иначе той беше с чисти и модерни дрехи, беше любезен и винаги усмихнат. Вършеше си работата добре и нямах нищо против да продава книгите ни. Обаче все пак бях предубедена. Изпитвах странно чувство, когато минавах край тази маса в центъра на града. Самият факт, че забелязах етническия му произход (или пък си го внуших прибързано), е признак за някакво отношение. Знам какво е – страх.

Не искам да коментирам противоречията на съвременния свят, нито етническите конфликти. Не смятам да изразявам становище по наболели проблеми или да налагам модели на поведение. Опитах се в романа също да не го правя. Аз вярвам, че хората не трябва да се поставят под общ знаменател, да им се слагат етикети и да се отхвърлят само защото принадлежат към дадена група. Затова не говоря за общностите и етносите по принцип, а разглеждам конкретен случай. Той не е типичен, съвсем не. Дори бих казала, че е изключение, което излиза извън рамките на обичайното и е твърде специфично.

Ето как взривоопасните теми в текста станаха две и се преплетоха. Едната тема табу е смъртта, за която – много хора са ми повтаряли, а и сама съм си го мислела – е по-добре да не се пише. Аз обаче се опитах да не акцентирам върху драмата, а да търся изход, и си позволих да пиша за живота в контекста на неговата преходност. Другата тема табу е за отношенията между различните етноси. Нямам твърда позиция по въпроса, не съм човекът, който да учи другите, нито се опитвам да го правя. Зададох си въпроса: “Ами ако…?”, а след това отговорите се превърнаха в история, която ме държа в напрежение през цялото време. Затова я написах. Ето така се появи романът ми, аз го завърших, а след това… Някой беше казал, че книгите си имат съдба. Вярвам, че е бил прав. И те са също като хората.

- Красимира Стоева