Последни истории

Ostatnie historie, Bulgaria, Poland, 2008

Три жени - майка, дъщеря и внучка срещат по различен начин на пътя си смъртта. И се изправят пред необходимостта да погледнат на собствения си живот от друга гледна точка. Да го преосмислят. Всяка от тях все още търси своето място. И своето себеутвърждаване.

Описание

Представителки на три поколения, макар и от едно семейство, техните светове се припокриват, както и ценностите им. "Последни истории" е съвременна сага за преоткриването на самия себе си чрез съдбата на трите героини - през техните очи преминава светът с цялата си болка и всичките си радости. С всичката си мъдрост и послания.

Рецензии

Зимата трябва да бъде разказвана, за да може да дойде лятото

Зимата трябва да бъде разказвана, за да може да дойде лятото Тази максима, изречена от Олга Токарчук в “Дом дневен, дом нощен” е добра отправна точка и към нейните “Последни истории” (2004), които излязоха на български през 2008 г., непосредствено след “Правек и други времена”. Въпросните “Последни истории” са три на брой (нека ги наречем) новели, които е пресилено да се каже, че образуват точно роман. Но след като е минало известно време, откакто сте ги прочели, трудно можете да ги възприемете като нещо друго, освен като цялостно произведение. Три зимни приказки за изолация и отчуждение, три поколения жени от едно семейство, опознаващи по различен начин смъртта (своята или чуждата), три свята, толкова чужди един на друг, че чак да се чуди човек как са се побрали в една така тънка книжка. Но както знаем от главата “Времето на четворните неща” от “Правек”, трябва да има и четвърти елемент - и този елемент, макар и не точно видим, макар и не точно назовим, прави от “Последни истории” цялостно произведение, а не сборник. Няма да онагледяваме, нито да изричаме този четвърти компонент, за да не го банализираме, пък и за всеки различен читател той може да е нещо съвършено различно и така и трябва. Но ако сведем апатичния ужас, безпътицата и меланхолията на ежедневието в трите новели до техните абсолютни стойности, можем да праснем едно обобщение от типа на “Прекалено много свят има” (страница 121), което да казва достатъчно малко, че да не убие удоволствието от четенето, и достатъчно всичко, че да отсрамим литературната критика.

Първата новела (“Чист край”) напомня скандинавски трилър, което не е толкова странно - все пак полската и скандинавската култура имат доста повече допирни точки, отколкото си даваме сметка.

Втората (“Парка”) има по-универсално звучене, въпреки че чисто исторически засяга и някои твърде тягостни моменти, свързани с Източна Полша.

В третата (“Фокусникът”), в описанието на зловещата джунгла, заобикаляща бунгалата на острова сред Южните морета, можем да открием дори преки влияния от Конрад (който е и британски, и световен, но и полски писател)…

Но в крайна сметка една книга винаги е по-ценна с това, с което се отличава от другите книги, а не с това, с което ги наподобява. И без да изпадаме в крайности, ще завършим с констатацията, че макар книгите на Олга Токарчук често да са нещо като Маркес, нещо като Джубран и нещо като Петер Хьог,… много по-често са “изобщо като нищо на света”. Приятно четене!

- в. “Гласове”