Големият дрешник

Le Grand Vestiaire, Bulgaria, France, 2006

"Големият дрешник" е роман, писан в София и завършен в Париж.

Описание

Люк, чийто баща е убит в Съпротивата, е приютен от стария Вандерпуте, дал подслон и на други двама младежи - Леонс и Жозет. Под ръководството на този стар скептик, измъчван от тайни угризения, тримата работят на черния пазар и водят странен живот. Люк се влюбва в Жозет. Стават бандити - както във филмите. Постепенно пред очите на Люк светът се превръща в "един огромен дрешник, пълен с износени дрехи с празни ръкави, откъдето не се протяга нито една братска ръка".

Рецензии

Все повече разбирам, че харесвам книги, в които герои са деца или юноши. В комбинация с някое значимо историческо/социално събитие или период – още по-добре. Плюс специфичен стил на автора – перфектно...! :) Такъв е случаят с „Големият дрешник”. Ромен Гари пак ме изненада с различна тема и различно писане. Тук интересно е съчетанието на сериозни теми и шеговитост, гротескност на моменти...

Наистина познати социални/хуманни теми, но не досадни и изразяващи гневен протест или банално многознайстване; липсва потискащата атмосфера на Дикенс например (сигурно стотина години след него нещата в Европа все пак са се променили)... По-скоро задаване на въпроси, няма категорични констатации: „фашизмът е ужасен”, „партизаните са безумни идеалисти”, „правителството е гадно”; има деца на 14-16 години – те говорят чрез своя език и търсения; от време на време за колорит се появява някой нетипичен (меко казано) възрастен. На фона на сериозните обществени/исторически катаклизми изпъква човешката личност – самотата, изгубеното детство и отказът да се предадеш напълно...

Започвам неволно да сравнявам трите прочетени книги от Ромен Гари. Първата беше най-ефирна – „Сияние на жена”. Точно като заглавието, все пак – любов, жена, тъга... Сякаш думите не се изричаха реално, а се носеха във въздуха, идваха от „високите етажи” на главата или по-скоро от дълбините на сърцето.

В „Нататък билетът не важи” и в ”Големият дрешник” сходно ми се стори попадането в ново „измерение”: в първата - изненадите на „залеза” на живота, във втората – самотата и безпътицата след разрухата на войната. В две противоположни възрасти – излизане от и навлизане в младостта... Но с общо усещане – горчивина. Все пак и двете не са от онези книги, на които се плаче „външно”, със сълзи, а кротичко, вътрешно може да ги изстрада човек... Прокрадва се отсянка на ирония и в двете, но в „Големият дрешник” сякаш нарочно тя започна да намалява постепенно, когато нещата стават все по-напечени и остава само тежката реалност...

Определено искам да прочета поне още две книги на Гари – по една от двата типа, ако изобщо има такова разделение, а може да се изненадам и с трети „тип”... Засега познавам книгата–въздишка („Сияние на жена”) и книгата-вик („Големият дрешник”). Първата – „по-тясна” – за интимното чувство любов и личната загуба; втората – с по-общи теми, засягащи по-големи групи от хора, но болезнено представени чрез съдбата на трима юноши и един „изгубен” старец.

Отново се сблъсках с ужасната ситуация, когато по време на война си вярвал в едно, по някакъв начин си направил избор „от кои си”, но не се знае какво ще ти донесе това след края на войната. В крайна сметка се оказва, че не знаеш къде е истината. Има понятие чиста съвест, но еднозначно ли е то…

Исках книгата („Големият дрешник”) да свърши, за да не гледам повече подобни младежки съдби и как възможностите за избор не са много – или да пораснеш много бързо, или направо да си отидеш...

- Кремена Михайлова